Във военната болница вече има телевизори
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
13 януари 2023 година
– Ало, господин подполковник, излизайте, можем да разтоварваме!
– Какво? Вече? Толкова бързо?! А аз пък мислех, че ще стане като в оня анекдот: „ … ела през лятото, момче “.
Надявам се, че към лятото тези болнични стаи много ще се изпразнят (чукам на дървото…).
Приятели, позволете да ви рапортувам: първата партида телевизори пристигна в харкивската военна болница!
И на часа започнаха да пробиват дупки, да инсталират тв приемниците и да ги включват.
Реших въпреки всичко да избера 40-инчови, в магазина деликатно се вглеждах в картината и се вслушах в звука на тези – от 32 инча, особено отстъпвах по-далеч от екрана – не, не стават, дребни са…
А " четиридесетчицата " чудесно се оправя. Щом ги включат – безусловно ще ви покажа фотосите.
В болничните стаи народът живна.
– Какви са тези кутии? Какво има вътре?
– Телевизори, за вас, да не скучаете.
И незабавно из цялата болница се разнесе ехото. „ А за нас? И за нас? И за нас? “.
Не се тормозете, момчета. Аз съм дебелоглав, а моите читатели са невероятни. Тази формула дава отличен резултат.
През идната седмица ще поръчаме трийсет бройки, основното е да съумеят да ги доставят.
От серията " занимателно ": в бележниците на 5-ма души аз към този момент съм записана като „ Аня – тв приемник “.
От серията " потресаващо ": компанията COMFY се причисли към нашия план и подари (!) осем тв приемника.
От серията на " учудващо ": ето, в този момент написах думата „ план “, а единствено допреди три дни това беше „ инцидентна обстановка “????
Обичам ви! Следва продължение.
17 януари 2023 година
След няколко часа настава моят рожден ден. Не ми се спи.
Татко винаги навиваше будилника си на среднощ, с цел да ми честити пръв. И аз не лягах, чаках.
– Диамантче мое, злато мое, бъди здрава!
Бях татковото диамантче. Татковото златце.
Тъпо виждам огромния кръговиден часовник над бюрото ми. Знам, че той няма да се обади, само че не мога да откъсна взор от циферблата.
Пуша напряко тук, до преносимия компютър си.
Мама в този момент би правела любимата ми торта. Само моя, единствено за мен, единствено на осемнайсети януари.
„ Пясъчната “ торта. Тя прилича известната торта „ мравуняк “, само че без мед. Мама печеше такива сухи блатове, после ги трошеше с пръсти, смесваше с маслен крем и слагаше в хладилника за през нощта. Нищо на света няма по-вкусно от тази торта, повярвайте.
Повече няма да ми я направи.
Въздушна тревога. Механично прелиствам фейсбук. Изказване на Арестович, някакъв чужд пич против Дуд, отново Арестович, отново непознатият… Нещо недотам значимо, наподобява на бутафория някак си.
За кой ли път ми попада малко видео от зелената кухня. Това е то – същинското.
Малкото момиченце духа свещички, рожденичката… Живият й баща и тя – неговата принцеса.
Майката, сестрите, тортата.
Град Днипро.
" Гледай отново ". Да! И отново. Да. Там, на видеото, е благополучие.
Просто. Обикновено.
Днес снимах сюжет за литовската телевизия, а на следващия ден ще отида във военната болница с следващата партида телевизори. Животът продължава. И ние ще победим.
Но просто не мога да вдишвам, гледайки това малко видео от зелената кухня. Просто не мога да вдишвам.
Защото таман поради това си коства да живееш, коства да се бориш.
След няколко часа ще настъпи моят рожден ден. Вече съм напълно огромна, само че се чувствам дете. Щастливо, като тези момиченца.
Скъпи мои. Пожелавам ви доста сили. И на вашата майка също.
Сега желая от все сърце да пожелая на всички бащи да оцелеят, а на майките – да устоят.
За да могат още дълго-дълго време вашите обичани същества да дават отговор на вашето телефонно позвъняване в среднощ и да чуват най-топлото, най-ценното, най-родното:
– Диамантче мое, златце мое, бъди здрава!
Няма нищо по-важно от това. Разбирате ли?
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
13 януари 2023 година
– Ало, господин подполковник, излизайте, можем да разтоварваме!
– Какво? Вече? Толкова бързо?! А аз пък мислех, че ще стане като в оня анекдот: „ … ела през лятото, момче “.
Надявам се, че към лятото тези болнични стаи много ще се изпразнят (чукам на дървото…).
Приятели, позволете да ви рапортувам: първата партида телевизори пристигна в харкивската военна болница!
И на часа започнаха да пробиват дупки, да инсталират тв приемниците и да ги включват.
Реших въпреки всичко да избера 40-инчови, в магазина деликатно се вглеждах в картината и се вслушах в звука на тези – от 32 инча, особено отстъпвах по-далеч от екрана – не, не стават, дребни са…
А " четиридесетчицата " чудесно се оправя. Щом ги включат – безусловно ще ви покажа фотосите.
В болничните стаи народът живна.
– Какви са тези кутии? Какво има вътре?
– Телевизори, за вас, да не скучаете.
И незабавно из цялата болница се разнесе ехото. „ А за нас? И за нас? И за нас? “.
Не се тормозете, момчета. Аз съм дебелоглав, а моите читатели са невероятни. Тази формула дава отличен резултат.
През идната седмица ще поръчаме трийсет бройки, основното е да съумеят да ги доставят.
От серията " занимателно ": в бележниците на 5-ма души аз към този момент съм записана като „ Аня – тв приемник “.
От серията " потресаващо ": компанията COMFY се причисли към нашия план и подари (!) осем тв приемника.
От серията на " учудващо ": ето, в този момент написах думата „ план “, а единствено допреди три дни това беше „ инцидентна обстановка “????
Обичам ви! Следва продължение.
17 януари 2023 година
След няколко часа настава моят рожден ден. Не ми се спи.
Татко винаги навиваше будилника си на среднощ, с цел да ми честити пръв. И аз не лягах, чаках.
– Диамантче мое, злато мое, бъди здрава!
Бях татковото диамантче. Татковото златце.
Тъпо виждам огромния кръговиден часовник над бюрото ми. Знам, че той няма да се обади, само че не мога да откъсна взор от циферблата.
Пуша напряко тук, до преносимия компютър си.
Мама в този момент би правела любимата ми торта. Само моя, единствено за мен, единствено на осемнайсети януари.
„ Пясъчната “ торта. Тя прилича известната торта „ мравуняк “, само че без мед. Мама печеше такива сухи блатове, после ги трошеше с пръсти, смесваше с маслен крем и слагаше в хладилника за през нощта. Нищо на света няма по-вкусно от тази торта, повярвайте.
Повече няма да ми я направи.
Въздушна тревога. Механично прелиствам фейсбук. Изказване на Арестович, някакъв чужд пич против Дуд, отново Арестович, отново непознатият… Нещо недотам значимо, наподобява на бутафория някак си.
За кой ли път ми попада малко видео от зелената кухня. Това е то – същинското.
Малкото момиченце духа свещички, рожденичката… Живият й баща и тя – неговата принцеса.
Майката, сестрите, тортата.
Град Днипро.
" Гледай отново ". Да! И отново. Да. Там, на видеото, е благополучие.
Просто. Обикновено.
Днес снимах сюжет за литовската телевизия, а на следващия ден ще отида във военната болница с следващата партида телевизори. Животът продължава. И ние ще победим.
Но просто не мога да вдишвам, гледайки това малко видео от зелената кухня. Просто не мога да вдишвам.
Защото таман поради това си коства да живееш, коства да се бориш.
След няколко часа ще настъпи моят рожден ден. Вече съм напълно огромна, само че се чувствам дете. Щастливо, като тези момиченца.
Скъпи мои. Пожелавам ви доста сили. И на вашата майка също.
Сега желая от все сърце да пожелая на всички бащи да оцелеят, а на майките – да устоят.
За да могат още дълго-дълго време вашите обичани същества да дават отговор на вашето телефонно позвъняване в среднощ и да чуват най-топлото, най-ценното, най-родното:
– Диамантче мое, златце мое, бъди здрава!
Няма нищо по-важно от това. Разбирате ли?
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ